Петър Пешев е фермер и председател на Врачанския съюз на зърнопроизводителите. Той се грижи за малко стопанство от 2000 дка, на които залага пшеница, царевица, слънчоглед и по малко ечемик, грах, люцерна, овес.
По време на един от поредните през това лято открити дни край Бяла Слатина се срещнахме с г-н Петър Пешев, фермер и председател на Врачанския съюз на зърнопроизводителите. Използвахме случая и го помолихме да разкаже повече за своята дейност:
–Поех наследствения бизнес в земеделието от баща си през 2008 г. Според мен, това е правилната формула. И когато дейността се предава от деди, на бащи, на синове, това води до успех. Друг е въпросът, че в България в последните години се допусна да се създадат едни огромни структури в отрасъла, което не е добре и го няма почти никъде другаде в Европа. Баща ми започна с малко наследствени земи, със стара техника, с доста трудности. И когато поех нещата, задачата ми бе да увелича обработваемите площи и поетапно да подменя машинния парк. Наех още парцели под аренда и в момента стопанисвам малко над 2000 дка. Според мен това е оптимален размер, за да може едно фамилно стопанство да се издържа и да печели. И досега беше така, но в последните години стана малко по-трудно, предвид високите цени на консумативите (торове, семена, РЗ препарати) и твърде ниската изкупна цена на нашата продукция. Все пак по-малките площи ти дават възможност да извеждаш всички мероприятия качествено и в срок, да обърнеш внимание на всяка култура, на всеки посев и да предприемеш съответните мерки. Когато земята е повече, се налага да се наемат повече хора, специалисти, да се разпределят задачите. И като цяло някои неща започват да се изпускат от поглед…
На нашите ниви край селата Бутан, Крива бара и Гложене залагаме традиционните за регионa култури, като пшеница, царевица, слънчоглед и по малко ечемик, грах, люцерна, овес. Така че ние отдавна сме си диверсифицирали дейността, в съответствие с новите европейски изисквания.
По принцип работим съвместно с повечето наложени на българския пазар световноизвестни компании. Купуваме от тях семена, залагаме опити и преценяваме на кои предложения да се доверим. За да разпределим риска.
Тази стопанска година не е от най-добрите. Но като обменяме информация с колеги от други региони на страната, можем да отчетем, че от резултатите при есенниците сме донякъде доволни. Защото себестойността се повиши значително, а добивите не оправдаха очакванията ни. И на всичко това отгоре и изкупните цени са доста под себестойността. Може би поради тези причини повечето колеги изчакват и задържат продукцията си по складовете. Аз обаче продавам. През годините съм изградил стабилни взаимоотношения с мелници и преработватели и предавам зърното на тях. Те са доволни от качеството на продукцията, а аз получавам свеж ресурс за инвестиции в следващите операции.
Машинния парк през годините поднових поетапно. От баща ми остана само един трактор, който няма да продавам и ще си ни остане за спомен – да знаем как сме започнали. Всичко останало е подменено – комбайн, трактори, инвентар. През годините съм купувал както нови машини, така и втора употреба. Разбира се, повечето сделки съм осъществил чрез теглене на кредити.
От баща ми и дядо ми съм научил, че нашата работа никак не е лека, но трябва да има и такива хора, които да изкарват прехраната на всички останали. И това сме ние земеделците. Така че трудът на фермера е също толкова важен, както и на останалите професии. И аз не знам защо в обществото се наслои такава негативна нагласа срещу нас – че сме много богати, че получаваме големи субсидии от Европа и т.н. Да, наистина някои крупни арендатори натрупаха завидни състояния, но те са малцина. Повечето сме малки семейни стопанства, в които са ангажирани всички или почти всички членове на фамилията. И са нужни постоянство и упоритост, защото в земеделието хубавите години се редуват с лоши, каквито са последните. Но не трябва да се отказваме, а да продължаваме. Трудно или лесно, продължаваме и гледаме с оптимизъм напред. С това сме закърмени, така сме възпитани, това обичаме да правим. Това е нашата любов.
Ето и моят син Цветан, който е на 5 години, като дойде при мен на полето е все по машините и не иска да слиза от тях. И това ми дава стимул да продължавам, да съхраня постигнатото и да му го предам! По професия съм готвач, но „пъпът ми е хвърлен на полето“. Моето стопанство е малко, имам само двама работника. Но съм им казал, че когато аз съм свободен и имам време, аз си подкарвам машината. Защото, когато изляза на полето, ми се отваря душата!
Аз съм председател на Врачанския съюз на зърнопроизводителите от март тази година. Приех поста от колежката Румяна Ангелова, на която бях зам. председател. Тя го ръководи цели 15 години, което никак не е малко – и като ангажименти, и като работа. И отдавна изяви желание да бъде сменена, но ние я убедихме да остане още един мандат, за да постигнем една по-добра приемственост. Така след 2 години неин заместник аз „поех каручката“…
В съюза членуват около 50 земеделски производители. Вероятно може да сме и доста повече, но по-важното е, че сме един от най-сплотените. Винаги можем да разчитаме на колегите си, отзоваваме се, събираме се бързо, когато трябва да се реагира, да се обсъди, да се вземат решения.
Що се отнася до бъдещите ми планове и дали мога да разширя и увелича обработваемите площи? На този етап това ми се вижда трудно. Едно, че конкуренцията е доста голяма и натискът от крупните структури – също. От друга страна, честно казано, не ми се ще да увеличавам земята кой знае колко. Защото, както казах в началото, по-добре по-малко, но да вършим всичко както трябва, да следим процесите отблизо, да извеждаме качествено производство. И това ще бъде фокусът ми и в близките години.
По отношение на новите европейски изисквания и Стратегическия план, притесненията ми са по-скоро от това какво разбират нашите управници, експерти и контролиращи лица в МЗХ и как ще го прилагат на практика. Защото все още има много неясноти и фрапиращи казуси, които продължаваме да дискутираме и да търсим отговорите. Вчера говорихме с колежката от Добрич за новите изисквания за междинните (покривни) култури. Защото вече излезе наръчникът за ДЗЕС-овете, със снимки и илюстрации. И моят коментар бе, че една конкретна снимка, която е поместена вътре, може поради климатичните условия на практика да не изглежда точно по този начин. И примерно дали са снимка на рапица с пшеница. Разбира се, има и доста други смеси. Така че на полето да не се търси точно тази снимка. Колежката пък попитала експерт какво правим, ако не завали? Отговорът е бил: „Ами, добре е да завали!“. Звучи колкото забавно, толкова и несериозно.
Доста неща са написани така, че един човек като ги чете, не може да разбере нищо. И има нужда някой „да превежда“, да обяснява кое как трябва да се случи. Казвам това, защото доста неща наистина се губят в превода от европейските инстутиции, други се гледат праволинейно. Много неща се превеждат, защото някъде е било така, обаче никой не се съобразява с нашите почвено-климатични условия.
По въпроса с рентите! Това е много болна тема напоследък. Чувам, че колеги са теглили кредити, за да се разплатят със своите арендодатели. Някъде крупни компании раздават нереално високи суми, което е пълно безумие. Една проста сметка сочи: при добър среден добив от 600 кг/дка пшеница и при цена 40 стотинки за кг зърно – цифрата е 240 лв. приход. А себестойността при производството й, без рентата, без нашия труд и амортизацията на машините – е от 220 до 240 лв. Или крайният резултат е 0:0. Затова и напоследък все повече колеги споделят: „Ами при това положение за мен е по-добре да си предоставя земята за преарендоване и да си стоя вкъщи! И за какво да се трепя за някакви си 5-10 лв. на декар, а собственикът на земята да взема 80-100-120 лв/дка“.
Този въпрос сме го поставяли на много места и на ниво НАЗ, и пред съответните структури. Нека да вземем опита и от западните страни. На много места е въведена държавна регулация на рентите и такива аномалии не се допускат. Например във Франция. Това трябва да стане и у нас!
*Материалът е от”Агровестник” и е публикуван без редакторска намеса.